Първата сесия по хипноза в Zoom

Записки от хипнотерапевт в паника. Увеличен кадър на неизвестното: ръката, която отказа да се вдигне

Mислех си, че онлайн хипнозата ще бъде грациозна.

Знаеш - от онзи тип, в който клиентът се отпуска назад… и после казва: - Беше невероятно. Дори не усетих къде потънах.

Вместо това: камери, наклонени прекалено ниско, за да виждам лицето -  прекалено високо, за да виждам ръката… Или бонус ниво - замръзнало видео (по някое време), от което научих, че е възможно клиентът да ми говори, да стане, дори вече да си прави кафе, докато аз още го гледам на монитора как лежи неподвижно. Първата сесия по хипноза в Zoom (онлайн) започна като по учебник, а после учебникът сам се затвори. Момичето беше мило. Младо. Подозрително, но любопитно. Нагласихме лаптопа така, че да виждам ръката ѝ. Масата беше малка, лаптопът не можеше да отиде нито сантиметър назад. Така цялата сцена се сви до един-единствен кадър: ръката.

Само ръката. Без лице. Без очи. И започнахме...

Давах обичайните внушения - за лекотата, за плавното издигане, за невидимото въженце свързано с китката подръпвайки я нагоре… Но въпреки началната инструкция да не я мърда, тя я донагласяше на всеки 5 секунди. Мърдаше я. Преместваше я.

Тази ръка… нито олекваше, нито тръгваше да се вдига. 

Паникьосах се. Вътрешно. Гласът ми? Спокоен. А в главата ми вече вървеше план:

“Спаси си авторитета. Прекрати разговора. Престори се, че интернетът се е изгубил. Изключи камерата и се скрий под масата.“ Но една мъничка, леко задъхана, почти заглушена професионална част от мен прошепна: “Смени тактиката.”

Превключих в движение: - Може би не се вдига… може би се спуска. Може би натежава, потъва надолу в скута ти.

Само че… лакътят ѝ беше по средата на масата. А и физиката категорично отказа да сътрудничи.

Беше ли хипнотизирана… или ѝ беше скучно?

Така и не виждах лицето ѝ, но си го представях. И разбира се, мозъкът ми избра най-драматичната версия, в която докато аз втренчена в екрана се моля на вселената ръката ѝ най-сетне да реагира, тя наблюдава с отворени очи, леко приповдигната вежда, и подигравателна усмивка, тип: ‘Какво точно чакаме тук, госпожо хипнотерапевт?’

Изоставих ръката. Преминах към очна каталепсия: „…и клепачите ти натежават… залепват… и оставаш в дълбок комфорт…“ Рискувах. Започнах обратно броене. И с цялата драматичност, която Zoom позволява:

- 5… 4… 3… 2… 1… заспи.

Тя се сгромоляса върху масата. С лице надолу. Все едно някой я беше изключил с дистанционно.

Просто се строполи облягайки се на ръката си - Странно. Тромаво. 

И по някакъв абсурден начин… перфектно. В главата ми се обади онзи вътрешен, леко саркастичен коментатор,

който се включва винаги когато напрежението отмине:

„Идеално. Счупих човек.“

Защото това е моментът. Онзи момент, в който всичко изглежда като пълен провал, а всъщност нещо е проработило.

Е, налагаше се…  Защото индукцията не е самата хипноза. Тя е само входът.

Терапевтът знае по кои знаци да разчете дали клиентът е готов за внушенията: как дишането се променя, кога вниманието се отдръпва от външния свят, и вратата към подсъзнанието се е открехнала.

Но клиентът? Той често има нужда от доказателство в началото. Да усети, че „нещо се случва“.

А хората вярват повече на собственото си тяло.

Защото подсъзнанието винаги чува. Дори ръката да не мърда. Тя каза по-късно: - Странно беше… не можех да си вдигна ръцете.“

Ако това не е хипноза…не знам кое е.