Защо имаме нужда от чуждото одобрение?

Изтощението да доказваш стойността си  или Когато превърнем чуждото мнение в присъда.

Десет души оценяват това, което правиш. Един човек го подминава. И по някаква причина точно това остава в съзнанието ти. 

Превърташ ситуацията отново. Връщаш се към коментара. Питаш се дали не си пропуснал нещо. Не защото самият момент е бил толкова важен. А заради значението, което си му приписал. 

Изтощението често започва много преди да го осъзнаем. Нещо се случва: Някой избира друг специалист. Някой друг получава признание. Някой пренебрегва работата ни. И ние го тълкуваме:  - Трудът ми e незабелязан. Но рядко оставаме само с това. Вместо това добавяме втори извод:  - Следователно работата ми няма стойност. А после и трети: - Следователно аз нямам стойност. Точно това боли.

Прескачаме нива. Започваме с наблюдение. След това неусетно му придаваме значение. После стигаме до присъда. Накрая тя изглежда като факт. Болезненото е, че бъркаме наблюдението с присъда. И докато стигнем до присъдата, сме забравили колко заключения сме добавили след първоначалното наблюдение. Странно е колко бързо се случва този процес. Болката не е идва в началния етап. Тя започва, когато присъдата стане информация за това кои сме. Когато липсата на признание се превърне в доказателство,че трудът ни няма стойност. Но това да бъдеш подминат не е същото като това да нямаш стойност. И все пак, щом изводът веднъж се настани, започваме да събираме доказателства да го потвърдим или опровергаем. И преди да се усетим, цялата ни стойност е поставена на подсъдимата скамейка.

През годините съм срещала много интелигентни и способни хора, които знаят стойността си. Те са добри в това, което правят. Хората около тях ги уважават. И въпреки че знаят, че това, което правят, има значение, все пак ги жегва, когато остане незабелязано. Умът ни често бърза към заключение:  - Какво говори това за мен?  - За стойността ми?

Размишляваме. Поемаме отговорност. Питаме се дали има нещо, което бихме могли да подобрим. В повечето случаи това е сила. Помага ни да растем. Да развиваме умения, мъдрост и характер. Но всяка сила има и своята сянка. И често отговорността води до самообвинение. Всяко разочарование започва да изглежда като важна информация за това кои сме. Започваме да вярваме, че преди да продължим напред, трябва да станем по-добри.  Малко по-уверени. По-съвършени. Още малко по-признати. И всяко разочарование се превръща в разследване на собствената ни стойност.  В момента, в който стойността ни започне да зависи от доказателства, животът се превръща в съдебна зала. Но когато всеки коментар се превърне в свидетелско показание, а всяко отхвърляне - в доказателство, никое постижение не е достатъчно. Всяко сравнение се превръща в заплаха. Всеки успех успокоява само временно. Всяко постижение носи облекчение само до следващото сравнение. И цикълът започва отново. Хората се изтощават. Мислят, че търсят повече увереност. Но може би увереността не е това, което им липсва. Може би просто са уморени от въпрос, на който няма как да отговорят други хора. 

Наричаме го самооценка. Но продължаваме да очакваме другите да я потвърдят. Тяхното одобрение. Тяхното внимание. Тяхното признание. Техният избор. А в момента, в който самооценката започне да зависи от доказателства, тя престава да бъде самооценка. Може би точно затова външното валидиране никога не удовлетворява напълно. Защото никога не е било предназначено да отговори на въпрос, който идва от най-уязвимите места в нас. То не премахва разочарованието. Не елиминира болката. Не заглушава сравненията. То просто създава пространство. Но понякога и малко пространство е достатъчно. Достатъчно, за да си спомним, че стойността и изборът не са едно и също нещо. Достатъчно, за да спрем да приемаме всяко разочарование като доказателство срещу себе си. И достатъчно, за да си зададем различен въпрос.

Вместо:  - Какво говори това за моята стойност?

Можем да попитаме: - Как бих реагирал, ако не чувствах нужда да защитавам стойността си в този момент?  

Може би целта не е да съберем по-добри доказателства.

Може би целта е да спрем да изправяме собствената си стойност на съд.

https://www.youtube.com/watch?v=0OLRbJboH1M&t=5s